Дърворезбарят Явор Петков:

Дървото мирише на любов

– Кога творецът коленичи пред творбата си?

– А, интересен въпрос! Хайде, де… В онзи момент така дойде импулсът! Иначе… не мисля, че съм направил кой знае какво. И не мисля, че съм направил нещо, на което да се кланяш. Но като ми замирише на дърво, вдъхновението идва. А дълго като не съм се занимавал, ми действа зле. Живееш с тази идея и не спираш, докато не видиш резултат и изпитваш удоволствие, че някой външен човек, някои хора ще я харесат.

Питат ме защо се занимавам с това, но като го носиш вътре, не се обяснява лесно. Дразня се като правя други неща, специалното за мен е в дърворезбата. Не знам код ли е, заложено ли е в мен, не знам, но ми харесва!

– Какъв е мирисът на дървото?

– Може би мирише на любов! Сигурно ще се смеят хората, защото орехът си мирише на едно, черешата – на друго. Като отида някъде, докосвам дървото. В църква винаги отивам до иконостаса. Докосвам го, тогава се усеща по-добре при допира дървото. Може би си говорим.

– Как се ражда идеята за творбата – скицираш ли или е идея в главата ти?

– И двете, имам си я в главата, но и скицирам. Правя фигурки две-три от пластелин, променям я, докато стигна до това, което ми харесва. Ето тогава можеш да клекнеш пред творбата си, както казваш ти.

– Живее ли се от дърворезба?

– Трудна работа, поне за сега е така. Не можеш да разчиташ само на това. Единици са тези, които успяват. Не знам култура ли е, възпитание ли е?! Ето ние сме винаги в криза. За една галерия се заговори в читалището, но нямало пари. Но може ли да се издържа един клуб, да се водят деца, гости да се водят?! Престижно е там. В същото време се дават луди пари на Ивана, Драгана. И ме хваща яд. А ние си чистим помещението, ще ни се смеят.

– Така ли е обречен малкият град?

– Не знам. Тъгувам за Трондхейм, Норвегия. Живях там преди 13 години със семейството. Родителите й и бившата ми жена бяха художници, там работеха. Близо до фиорда в Рокфок, малко селце, но всичко си имаха – музей с кафене и галерия отгоре. Живея с мислите си за там, обичам да говоря за там! Ходи ми се, но здравето ми е разклатено.

– Запазили сте прекрасни отношения с бившата ти съпруга, каква виждаш дъщеря си?

– О, тя иска да стане архитект! Подкрепям я!

– Откъде е тази твоя любов към дървото?

– Може би от баща ми. Той беше самоук майстор, но след това завърших приложни изкуства и следвах в Академията при Ант. Дончев.

– С коя твоя творба се гордееш?

– Гордея се с иконостаса в параклиса на Левски в Карлово. Обявиха конкурс, явиха се мастити имена, професори, но аз спечелих. Да, но не ми възлагат поръчката! Местни настроения някакви – как така външен човек ще го прави. И така извъртяха нещата, че дадоха на техен човек да направи дървената част, но дърворезбите ги напрвих аз. Иконостасът в параклиса на Левски е мое дело! И като чуя Левски, настръхвам! Ето, питаш ме на какво мирише дървото. Ето на какво – мирише на Левски!

 3,712 total views,  1 views today